За последен път ти докосвам аз косите,
сякаш цял живот съм предчувствал този миг.
И всичко нежно, непростимо пропилях,
превърнах в болка твоя детски смях.
Заглъхват последните думи,
смъртта те изсмуква със злоба.
Прегърнал съм твоята сянка,
не зная, не искам, не мога!
Отнесе душата ти нежна,
вечността във свойта утроба,
оставам изтръпнал безмълвен
B скръбта си жестока отрова.
Може би това е само сън
ужасяващо реален?
Но защо тогава сме навън
и студа е тъй безкраен?
Не вярвам на щурците аз,
че всичко през ноща,
прекъсва се замира чак до сутринта,
и-е-е до сутринта!
Няма коментари:
Публикуване на коментар