...тръпки ме побиват..хладно е малко в стаята но не е от това..в мен са се смесили толкова спомени, преживявания, чувства, усещания че ще се пръсна скоро...настроението ми се мени със скоростта на светлината,но възторг досега не съм усетила кой знае какъв..никога не ми е било толкова объркано,неспокойно,самотно...дори хубавият сън ми е изчезнал...не виждам светлина в тунела,не виждам светло и безгрижно бъдеще,виждам само себе си в най-лошата светлина и това не ми харесва..винаги съм била странна,но напоследък някак е повече от странно..с всяко изминало постижение вместо очакваното щастие и самочувствие до небето получавам само още и още терзания и въпроси..Накъде отивам?Защо по дяволите?Щеше ми се да е по просто..иска ми се да се махна,но трябва да остана и да се боря..дори и съвсем сама да трябва,просто трябва..има неща в живота като горчивите лекарства които са неприятни но неизбежни,поне за един нормално разумен човек..важното е,че поне дишам още...и мога да мисля що годе трезво...все още...
Няма коментари:
Публикуване на коментар